На 16.05.2022 г. ВКС е постановил решение по същество на основание чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по следния правен въпрос:
По иск за собственост намира ли приложение ТР № 3/28.06.2017 г. на ВКС, ОСГК, когато е налице разминаване между предвиденото с инвестиционния и архитектурния проект с реално изпълненото, при което вече са създадени нови обекти с различна от първоначално определената площ и дали площта на част от предвиден по проект обект, която фактически е присъединена към съседен обект, става притежание на собственика на съседния обект.
Според ТР № 3 от 28.06.2017г. по т.д.№ 3/2014г. на ВКС, ОСГК не е нищожен договорът, с който в нарушение на забраната на чл.202 ЗУТ страните уговарят, че прехвърлят собствеността върху обект, който не е обособен като самостоятелен, а представлява реална част от самостоятелен обект. Такъв договор има предмет, ако страните са постигнали съгласие, коя част се прехвърля.
Вещноправните последици на договор, с който се прехвърля реална част от самостоятелен обект, настъпват едва с одобряването на инвестиционния проект по чл.202 ЗУТ, защото фактическото обособяване не се признава от закона като правнорелевантно.
Реално обособени части от самостоятелен обект не могат да бъдат предмет на придобивна давност, защото териториално-устройствения закон предвижда специални правила за разделяне на съществуващи обекти или за тяхното преустройство като предвижда, че то може да стане единствено с административен акт на общинските технически органи.
След като се забранява да се придобиват чрез прехвърлителни сделки реални части от самостоятелни обекти, за които не е одобрен инвестиционен проект, то и придобиването по давност на такива обекти също следва да се счита за забранено, за да не се създава двойствен режим за обособяване на самостоятелни обекти в зависимост от придобивния способ – оригинерен или деривативен.